Автор: Пламен Николаев Кондов

Факултет по изобразително изкуство

ИИ-стенопис-I курс фак. номер 822320

ВТУ "Св. св. Кирил и Методий"

Ръководител на проекта:

Доц. д-р Светослав Косев

Технологията за триизмерни изображения в киното се основава на принципа, че двете очи виждат сцената от различни положения. Въпросът е как в двуизмерната равнина, на едно и също изобразително поле, да се нанесат две картини, като едината да се вижда само от лявото око (да го наречем ляв образ), а другата - само от  дясното (десен образ). В киното този проблем има няколко решения.

 

Първият вариант е чрез филтриране на цвета (анаглифен образ) - с всяко око да се вижда сцената от съответното положение на очите. Зрителят слага очила с различен цветен филтър за всяко око и се прожектира кадър, който без очилата изглежда разфокусиран. Всъщност кадърът е двоен, като единият в най-честия случай е червеникав, а другият - синкав. Очилата са със съответно червен и син филтър.

Друг пример за решение на проблема с триизмерна картина в плоска равнина е технология, при която 3D монитор и 3D очила се синхронизират по такъв начин, че когато мониторът сменя много бързо кадрите за ляво и дясно око, в същия момент очилата позволяват да вижда съответно само лявото или дясното око. Идеята в този вариант е, че кадрите ще се прехвърлят толкова бързо, че зрителят няма да усети разликата и съзнанието ще положи двата кадъра един върху друг самостоятелно.

Има и други примери за постигане на 3D ефект, но за този проект бях вдъхновен от тези и те са достатъчни, за да обясня метода. От двата примера следва, че за да е триизмерно изображението трябват два образа, един за дясното и един за лявото око. Друго следствие от примерите е, че съзнанието само може да разчете образа като триизмерен макар и да е очевидно, че не е, т.е. много лесно може да се направи зрителна измама, каквато художникът е свикнал да използва.

Самата идея, че художникът ще може сам да нанася цветните маски и да получава триизмерни изображения без помощта на компютър е доста привлекателна. Също така ще може да се запази възможността от дълбоки живописни изследвания на обемите, каквито не могат да се постигнат с копютър и печат. Ще се виждат движенията на четката и експресията й, да не говорим, че при комбинирането на двата образа тоновете няма да са абсолютно еднакви в двете картини и ще се възприемат в съзнанието като много сложен живописен тон.

Знаем, че перспективната система е направена точно, за да се постигне реалистична картина в двуизмерна равнина, но изображението въпреки това си остава двуизмерно и разликата е очевидна. При тази система липсва изместването на гледната точка за лявото и дясното око, която прави картината триизмерна. В центъра на тази система е поставено само едното око. От тук следва и изводът, че ако имаме изображение, изградено чрез перспективната система, за всяко око - ляво изображение за лявото око и дясно - за дясното, и успеем да ги представим по такъв начин, че лявото око да успява да вижда само "левия образ", а дясното - само "десния образ", ще постигнем триизмерен ефект.

По какъв начин можем да "отведем" всяко изображение в съответното око? Тук на помощ идват огледалата. Идеята, че светлината може да се насочва, е използвана и в оптичните кабели и окулярите на подводниците. Чрез правилно поставени огледала можем да насочим светлинните лъчи от всяка картина в желаното око, като по този начин ще постигнем искания 3D ефект. Следва друг проблем - как да позиционираме огледалата така, че всяко око да вижда желаното отражение? Тук на помощ идва идеята, че може да се използва нещо като "огледани очила", но огледалата няма да са насочени точно срещу очите, а ще са под определен ъгъл. Следва още един проблем - ако се използва само по едно огледало за всяко око, изображението получено от окото, ще е огледално обърнато, следователно ни трябват по две огледала за всяко око, за да може картината да се обърне повторно и да върне оригиналното си състояние. Идва друг въпрос - колко да са големи огледалата и на какво разстояние да са от очите, за да се виждат само от съответното око? Този проблем реших така - огледалото, стоящо пред окото, да е с големина приблизителна на очната ямка и на разстояние не повече от върха на носа. По този начин то се вижда само от окото, пред което стои. За дизайна на огледалата имам два варианта, като единият е за изображения не по-големи от формат 35/50см, а другият - за по-големи изображения. Има и друг въпрос, който засяга самото изображение - от къде можем да бъдем сигурни, че съзнанието ще комбинира образите и ще ги възприеме като един? Е, аз не бях сигурен, но интуицията ми подсказа, че съм на прав път, а тя е единствената 100% истина. При рисуването на картините трябва да се има в предвид, че те трябва да изобразяват един и същ предмет с еднакви размери, а единствената разлика е в това, че гледната точка се измества в ляво или в дясно.

 pic01

Фиг.1

 Това е чертежът на първия вариант на огледалните 3D очила (фиг.1). Точките О и О1 са точките на двете очи на зрителя. В този чертеж те са на 6 см едно от друго, но това зависи индивидуално от човека. В този вариант зрителят сам намества ъгъла на огледалата, така че да вижда двате изображения - ZZ1 за дясното око и XX1 за лявото око. Големината на всяко от огледалата е 4 см. Те са поставени така, както е показано на чертежа. Точката на ротация на всяко огледало е в неговата средна точка. Ограничението за големината на картините идва от това, че ако се продължат лъчите АА2 и DD2 те в определена точка ще се пресекат и двете изображения ще трябва да попадат в едно изобразително поле, а  точно това трябва да се избегне. Въпреки това вариантът е добър за не по-големи от 35/50 см изображения.

Как се рисуват двете изображения ZZ1 и XX1?

Изображението, което се рисува, за дясното и това за лявото око се различават по мястото на обежната точка в перспективната система. От там се променят и всички останали обежни точки в зависимост от т.О, която се явява проекция на окото в перспективната система.

В тези два чертежа ясно се вижда разликата в засичанията и леките измествания вляво и вдясно. Първото изображение (фиг.2) отговаря на лявото око и при него т.О е на 14 см от края на картинното поле, т. U1 съвпада с този край, а т. U2 е на 1 см от другия край на картината. При второто изображение (фиг.3) т.О е на 15 см от края на листа, т.U1 е изместена с 1 см в дясно, т.U2 също е изместена с 1 см в същата посока и следователно съвпада с десния край на картината. От това изместване се получават и леките промени в направленията на линиите. Хоризонта (H) си остава на едно и също място и в двете изображения, линията на стъпване (Х) също не променя своето положение.

Нашето съзнание приема двете изображения едновременно благодарение на огледалата и ги разпознава като едно. Благодарение на изместванията то е заблудено, че вижда триизмерен образ. Преди зрителят да намери точния ъгъл на огледалата той вижда двете изображения отделно. За да се възприемат като едно те се наместват по такъв начин, че да попаднат едно върху друго и в един момент зрителя сякаш вижда само една картина. Наместването на изображенията става при съвпадението на краищата на двете картини. Недостатъкът на този вариант е ,че зрителят трудно успява да направи нужните настройки и за това направих разработката за нов дизайн на "очилата".

В новия вариант огледалата са статични и коригирани по нужния начин. Поставени върху стойка, огледалата и изображенията се разглеждат като инсталация. Зрителят трябва единствено да погледне през  "3D очилата".

 pic02

Фиг.4

 На този чертеж (фиг.4) е показан ъгълът, който сключват огледалата с линията на очите. При този специфичен ъгъл светлинният лъч А1А2 се явява перпендикулярен на линията на очите. Същото важи и за D1D2, следователно двата лъча са успоредни. В този вариант, удобството е, че след като А1А2 е успореден на D1D2, разстоянието между изображенията ще е фиксирано, независимо от дистанцията от която се гледат. Друга разлика в този дизайн е големината на огледалата. Тук второто огледало А1C1 е по-голямо от първото AC, за да може да се постигне успоредността на лъчите и огледало A1C1 да заема възможно най-голяма отразителна повърхност от огледало AC. Същото важи и съответно за огледалата D1F1 и DF.

Когато се гледат изображенията, лъчи A1A2 и D1D2 трябва да са перпендикулярни на повърхността на картините. Самите изображения трябва да стоят на една и съща плоска равнина. Когато това стане, лъч A1A2 и равнината на дясната картина образуват правоъгълен триъгълник, същото важи и за D1D2 и равнината на лявата картина.

pic03

Фиг.5

Тук KK1 (фиг.5) е картината за дясното око. На чертежа ясно се вижда как се сключва правият ъгъл с края на картината. С помоща на този правоъгълен триъгълник, който се получава, можем да изчислим, като знаем големината на картината, съответната дистанция, от която трябва да се гледа или разстоянието, на което трябва да са поставени огледалата. Това става чрез формулата за тангенс tg от ъгъл b = b/a.  В този случай ъгъл COA съответства на ъгъл b, защото ъгъл COA  е равен на ъгъла, който сключват лъчите  А1А2 и C1C2, когато се пресекат в пространството. Следователно tg<COA=KK1/D където D е дистанцията. Тук ще отворя една скоба - това е приблизителната дистанция, която се разминава с 2-3 см, защото мястото на пресичането на лъчите A1A2 и C1C2 се пада малко по-назад от мястото на окото, но това не е от голямо значение, защото може лесно да се коригира при поставянето на инсталацията. И така формулата за дистанцията е следната: като знаем големината на <COA, която е 28 градуса, можем да кажем, че 0,5317=KK1/D или D= KK1/0,5317 (от таблицата за тангенс tg<28=0,5317). Следователно дистанцията от изображението е равна на големината (има се в предвид дължината по хоризонта) на картината, разделена на 0,5317.

Този метод за изграждане на триизмерени картини ще даде възможност на художника да изпита насладата от полагането на тоновете самостоятелно, без да мисли за печатането, и въпреки това пак да е в крак с бързоразвиващите се технологии и желанията на зрителите. Живеем във век, в който компютърът почти е изместил занаята на рисувача, чистият професионализъм и възможността на автора да се отдаде на импресията на маските става все по-рядка. С тази разработка се надявам да наклоня везните към ръката на самия автор, все пак емоцията, която успява да предаде човека, не може да се повтори от никоя машина... все още.

                                                          

Автор - Пламен Николаев Кондов

novi caki

pic3D

picLeftpicRight

Untitled 4

 

 

 

Svetoslav Kosev's personal site. 2024 © Всички права запазени.