Вероятно стремежът на човека към познание е подтикнат от желанието му да разбере посланията на Бог отправени към него. Дотогава Бог е отдавал цялата си любов на своето най-висше творение. Разривът според повечето предания се е получил, кагато човекът се е сдобил с познанието, което е криело дървото на живота. Тогава безметежността на човешкото битие в селенията на райската градина, отстъпват пред бремето на осъзнаването на голотата и изпитването на срамът от нея. Осъзнаването на двуполовостта и последвалата необходимост от прикритие на половите белези, води до категоризиране на всяко едно познато или непознато нещо от позицията на дуализма и противоположностите.

Несигурността, която кара човека да се съмнява във всяко едно негово решение е може би причината за постоянното търсене на истината и бляна към първичния съвършен баланс. По мое мнение обаче, човешката мисъл е прекалено комбинативна и хаотична, за да успее да си представи съвършения баланс и абсолютно спокойствие, които може би са присъщи единствено на Бог. Възможно е обаче именно този динамизъм и желание за движение да е призванието с което сме натоварени, моделирайки чрез него както собствения си свят, така и Вселената.

 

През периодите на формирането си науката винаги се е опитвала да отхвърли Бог, като обяснение на случващото се в материалния свят, а нещата стоящи извън пределите на материята тя обявява за нейна функция. Поне това си спомням от уроците в училище.

В краят на миналото хилядолетие обаче, започна един процес на преливане на науките една в друга и съответно процес на взаимното им обогатяване. Визирам физиката и психологията като науки с най-голяма степен на взаимно влияние, но това важи и за философията, химията, геометрията, математиката и изобщо всички научни области стоящи извън пределите на финансите. Споменатия процес стана обществено достяние за бившите републики стоящи извън пределите на “желязната завеса”, едва след нейното премахване. Това се дължи на познатите ни строго материалистически възгледи, които имаха потроните на комунистическия строй.

Изкуството от своя страна, като област стояща извън категорийте на науката, винаги е давало тласък на мечтите в опит да ги постави над материалните окови.

Най-силния катализатор за прежде споменатия процес по мое мнение, е откриването на закона за относителността и последвалия го закон на квантовата механика от Айнщайн. Неговото отношение към последната се сумира във фразата “Бог не си играе на зарове”, към която Стивън Хокинг добавя “Но всички доказателства сочат, че Бог е заклет комарджия и че Той хвърля заровете при всеки възможен случай.”

Общата теория на относителността се занимава с пространството и времето и с това, как те се изкривяват или деформират в едри мащаби от материята и енергията във Вселената. От друга страна, квантовата механика борави с много малки мащаби. Тя включва в себе си т. нар. принцип на неопределеността, според който положението и скоростта на една частица никога не могат да бъдат едновременно точно измерени: колкото по-точно измерваме едното, толкова по-неточно е другото.

Ще цитирам един от най-известните умове на съвременната физика, а именно Стивън Хокинг в част есето му “Кратка история на времето”. Там за нуждата на разясненията по отношение на неговите разсъждения той въвежда две понятия. Едното е т. нар. сума от траектории (сума от истории). Това е идеята, че Вселената няма една-единствена история, а сбор от всички възможни истории и всички те са са еднакво реални (каквото и да означава това). Другото понятие, необходимо да се придаде математически смисъл на сумата по траектории, е “имагинерното време”. Всъщност не е необходимо да се разбира какво точно значи имагинерно време – достатъчно е, че то е различно от това, което наричаме реално време.

Сега ще направим един кратък скок във времето назад, за да се запознаем с още една фундаментална теория, стояща в основата на съвременната психология. А откритията направени в нея се категоризират като дълбоко вкоренени в модерната култура. Тук блесва личността на психолога Карл Густав Юнг – ученик, но не и последовател на Зигмунд Фройд.

Любопитни за мен факти за личността на Юнг са, че той изследва и пише за митологиярелигияантропологияприказкиалхимиясънища и др. Това го прави доста близък до моята същност мислител, поради което го ценя особено. В същото време искам да добавя, че по мое наблюдение, психологията като наука често се опира на древни практики. Това я прави един вид свързваща консистенция в общата научна мисъл.

Една от основните идеи на Юнг е тази за колективното несъзнавано. Той е убеден, че съществува нещо като универсален фонд, който генерира архетипни образи и символи, манифестиращи се в различни точки на време-пространството. Така Юнг обяснява голямото символно и митологично сходство между различни култури, които не са били в достъп една с друга.

Разбирането на Юнг за личността включва:

  1. Съзнателното или Аз, което е само малка частичка от огромния океан на несъзнаваното;
  2. Лично несъзнавано или Сянка – обикновено потиснати преживявания и спомени, неприемливи за Аз-а;
  3. Колективно несъзнавано, съдържащо кумулативния опит на предишните поколения.

В колективното несъзнавано Юнг отличава присъствието на архетиповеАрхетипните образи от колективното несъзнавано, които оказват мощно влияние върху динамиката на личността. Техни манифестации са образи и фигури, които понякога могат да нахлуят в съзнанието под формата на сънищафантазиихалюцинации или да бъдат проектирани върху външни обекти.

Юнг диференцира четири психологически функции – мислене, чувство, усещане и интуиция (Интуиция-Усещане/Мислене-Чувство), от които винаги една е доминираща, а друга спомагателна. Развитието на всички функции според Юнг е телеологичният път и прогрес на душата, въпреки че пълната завършеност е непостижима. Това, заедно с интегрирането на Сянката в съзнателния живот, води до индивидуация и сътворението на по-пълната личност (Selbst), която е по-добре интегрирана от Аз-а. В основен смисъл индивидуацията е процес, посредством който недиференцираните склонности стават индивидуални. Цялостната личност е символизирана за Юнг в сънищата и от образът на мандалата, който в превод от санскрит озночава завършеност или кръг-обиколка. Този термин се появява в различни индийски религии и по-специално в Будизма.

Сега отново ще направим скок във времето и ще споменем една твърде интересна за мен теория, появила се в средата на 20ти век. Теорията, за която става въпрос, се базира на изследванията на двама учени. Това са Карл Прибрам и Дейвид Бом. Работили паралелно в различни области на науката, те достигат до аналогични изводи. Когато Прибрам достига до метода за конструиране на холограма, той изследва механизма на човешката памет. Сред факторите, които правят холографията възможна, е явлението интерференция. Тя е структура на пресичане на две или повече вълни.

Холограмата е резултат от разделянето на единичен лазер светлината на два отделни. Първият лъч се отразява от обекта, който трябва да бъде фотографиран, след което светлината от втория се пресича с отразената светлина на първия. Тогава се създава интерферентна картина, която се записва на фотоплака. Възпроизвеждането й се получава, когато се пусне нов светлинен сноп. Това, което свързва холограмата с изследванията на Прибрам е механизма на човешката памет и свойството на холографската плака да възпроизвежда записания образ, след като бъде нарязана на малки парченца. Това означава, че всяка част от холографската плака съдържа цялата информация за обекта. След множеството опити, направени в тази област, Прибрам си задава въпроса дали човешкият мозък не използва някакъв вид вътрешна холограма? В защита на това са и опитите за отстраняването на различни части както от мозъка, така и от зрителната кора. Резултатът е, че не се губят части от спомените. Наред с това не се влошават и зрителните възприятия. Въпросът е какъв вълноподобен феномен може да използва мозъкът за създаването на вътрешна холограма? Тъй кото невроните в мозъка са плътно един до друг, при наличието на електрическо послание се получава вълноподобен феномен. При него електрически вълни се наслагват постоянно една върху друга, след което се получава калейдоскопично множество от интерферентни картини.

В процеса на работа обаче пред него възникват редица въпроси. По съществените от тях са, дали “картината на реалността в нашите мозъци изобщо не е картина, а холограма и на какво е холограма тя? Коя е истинската реалност – привидно обективния свят, преживян от наблюдателя или мъглявината от интерферентни структури, записани от мозъка? Възможно ли е да е вярно това, което мистиците твърдят, че реалността е Мая, а това което е извън нас, да е една безбрежна резонираща симфония от вълнови форми, което се трансформира в света какъвто го познаваме, след като навлезе в сетивата ни?”

В търсене на истината, той се обръща за съдействие към други научни кръгове, в които е Дейвид Бом – учен, в областта на квантовата физика. Едно от поразителните открития на специалистите в тази област е, разбиването на материята на все по-малки парчета. В резултат на това се достига до факта, че електроните, протоните и другите елементарни частици не притежават отличителните черти на обекти. Макар че един електрон може понякога да се държи като компактна малка частица, откритие е, че той не притежава измерение. Интересното в конкретния случай е, “че единственото време, в което квантите се проявяват като частици, е когато ние ги наблюдаваме”.

В процеса на разсъждение свързан с теорията на холографската действителност, от споменатия физик са направени радикални изводи. Един от тях е, че осезаемата реалност на нашия всекидневен живот е вид илюзия,, под която остава скрит един по-дълбок ред на съществуване, пораждащ действителността по подобен на холограмата начин. Това по-дълбоко равнище на реалността е наречено имплицитен или неявен, скрит ред. В тази посока на мисли са и направените изводи, че електронът, който е съставна част на всичко, не е нещо единично, а цялост покриваща пространството. Възприемането на околната действителност е резултат от разкриването на определен аспект на електрона.

В противовес на имплицитния ред е явния или експлицитен. Между явния и скрит ред съществува постоянен плавен обмен. Оттук и връзката с холограмата, при която холографската плака е неявния ред, тъй като закодирания в интерферентните й образ е скрита цялостта. Процекцията на холограмата е явния ред, поради достъпния за възприятията образ.

В общата теория на относителността Айнщайн казва, че пространството и времето не са отделни неща, а плавно свързани елементи от едно цяло. Това цяло той нарича времепространствен континиум. Допълнителния принос на Бом, към тази теория е идеята, че всичко във вселената е част от един континиум.

Това твърдение не означава, че всичко е лишено от индивидулни качества. Индивидуалностите се проявяват по-скоро в различните аспекти на холодвижението и са абстрактни. От своя страна, аспектите които се проявяват във възприятията ни, са породени от начина ни на мислене.

Теориите на Прибрам и Бом предоставят един различен поглед за устройството на света. Едни от направените изводи са, че човешкото съзнание конструира “математически обективната реалност чрез интерпретиране на честоти”. Те от своя страна са “от един по-дълбок ред на съществуване, който е отвъд пространството и времето”. Следователно усещането за външният свят е холограма, проявена от кодирана холографска вселена.

Теория на струните е модел от теоретичната физика, която се стреми да обясни всички налични в природата сили и елементарни частици. Нейни градивни елементи са едноизмерни обекти (струни) вместо безизмерни точки (частици) които са основата на стандартния модел от физика на елементарните частици. Предполага се че струнната теория ще може да унифицира известните ни в природата сили: гравитационна, електромагнитна, силно ядрено взаимодействие и слабо ядрено взаимодействие.

Теория на струните разглежда не само едноизмерни струни, но и многоизмерни обекти. Тя предполага съществуването на 10 или 11 измерения на пространство-времето, в противовес на класическите 4 измерения (пространствени – x, y и z, и време t). Основната идея на всички струнни теории е че основните градивни частици на действителността представляват струни със свръхмикроскопични размери, които трептят със специфични резонансни честоти. Така всяка частица трябва да се възприема като микроскопичен едноизмерен трептящ обект, вместо като точка. Този обект може да трепти в различни модове (както струните на китарата могат да възпроизвеждат различни тонове), като всеки мод се явява различна елементарна частица (електрон, фотон и др.)

Във физиката, Теорията М се изтъква като главната теория, обединяваща петте теории за струните (теория за струните и теории за суперструните), имена на съперничещи си теории. Едуард Уитън от Университета в Принстън предполага за съществуването на този физичен модел на конференция в Университета в Южна Калифорния през 1995 г., като обясни няколкото наблюдавани преди това дуалности и даде началото на нова вълна изследвания в областта на теорията за струните, наречена втората революция в областа на суперструните.

Тази теория променя разбиранията за вселената и мястото ни в нея, тя е и на път да се превърне в осъществената мечта на Айнщайн "теория на всичкото". М-теорията описва вселената като "мехур", носещ се в невъобразимо голяма единадесетизмерна мултивселена. Физиците си представят нашата вселена като един от неизброимите вселени – мехури, отделени само на милиметри един от друг. Според това ново виждане през цялото време големи взривове слагат началото на нови паралелни светове и ако те наистина са толкова близо, колкото смятат някои, нашата вселена би могла дори да се сблъска с някой от тях – с всички произлизащи от това космически последствия.

Тук можем да си зададем и въпроса, дали тази теория не е научно преоткриване на третия закон на Хермес Трисмегист, дефиниран преди повече от 3-4000 г.: “Всичко вибрира”?

 

Svetoslav Kosev's personal site. 2019 © Всички права запазени.